ДИМИТЪР ЦАЦОВ

ФИЛОСОФСКИЯТ ПЪТ НА ДИМИТЪР МИХАЛЧЕВ

Пътят е съдба, излизане от лабиринта, от "плетката" на живота и задава началната точка и вектора на движението на самоосъществяването. Философският път концентрира интелектуалното усилие за намирането на собствен път, който безспорно се пресича и ще се пресича от много други, но винаги остава пътят на собствената философска "крачка", на собствената диря. Философският път на Димитър Михалчев преминава много мощно през българската философска история и духовна култура. Едва ли може да се намери в интелектуалната ни история толкова жизнен, достигащ до агресивност дух, какъвто е Димитър Михалчев. Тук не става дума за поведенческа действеност, изразяваща се предимно в "чупка в кръста", не става дума и за агресивност като поврътливост за постове, а за истинско напрежение на духа, насочено към възвишеностите на разума, за удивителен напор на интелектуална сила, която хармонично е съчетана с воля за утвърждаване.

Димитър Михалчев е роден на 25 декември 1880 г. В гр.Лозенград, Одринско, Източна Тракия. Основното си образование завършва в родния си град, а първите класове на гимназията - в Сливен. По-късно постъпва в новооткритата мъжка педагогическа и реална гимназия “Д-р Петър Берон” в Одрин и завършва през 1899-1900 г. като втори педагогически випуск. В доклада на Архимандрит Софроний до Екзарх Йосиф І за изтеклата учебна 1899/1900 г. се подчертава, че макар социалистическото движение да е разпространено сред учениците, Михалчев е един от четиримата ученици, които не са социалисти (Берон 1958; 48). Михалчев още като ученик чете немска и руска философско-политическа литература. Самият той съобщава, че като ученик в последния клас си изписва сп “Die Neue Zeit” и от рецензията на А. Лабриола научава за книгата на Т. Масарик “Философски и социологически основи на марксизма”, която си набавя и изучава. (Михалчев, 1930; 7-10; Цацов, ). През есента на 1900 г. постъпва като студент във Висшето училище. От този момент проявява активност и резултат са ранните му публикации (като студент в трети курс) в сп. Мисъл. Освен това работи като коректор и преводач в редакцията на първия български ежедневник “Вечерна поща”. Чрез д-р Кр. Кръстев става близък на кръга около сп. Мисъл – Пенчо Славейков, П. Яворов, Петко Тодоров и др. Михалчев участва в превода на книгата на Г. Челпанов ”Мозък и душа. Критика на материализма и очерк на съвременните учения за душата” (1902); превежда лекцията на К. Ланге за естетиката, публикувана в сп. Училищен преглед (1903). По време на Руско-японската война през 1904 г. е изпратен от редакцията на в. ”Вечерна поща” като кореспондент във Виена. Пенчо Славейков, които по това време ръководи Народната библиотека, обръща внимание на проф. Милюков върху качествата на Д. Михалчев, а той от своя страна разговаря с проф.Шишманов (по това време министър на народната просвета) и младият български философ е изпратен на специализация в Германия, която продължава с прекъсвания от 1905 до 1909 г.

Д. Михалчев сякаш се появява на философската сцена изведнъж, завършен, цялостен и на времето е отредено само да прецизира детайли от неговата рационалност и да даде простор за разгръщане на неговото Аз. Не само в България, но и като студент в Германия той не демонстрира нищо школско. В него няма типичните черти на студентския манталитет. Той спори с най-известни философи, изнася доклади пред богословското дружество в Грайфсвалд, дискутира с проф. Зеек, ученик на прочутия Момзен, обсъжда с Е. Бернщайн социално-политически въпроси, слуша лекции и търси контакти с най-прочутите европейски философи и учени. Руските философи го посрещат и общуват с него като с философ и учен от първа величина (Цацов, 1996). Това жизнено самодоволство не е проява на някакъв лекомислен компенсаторен механизъм за преодоляване на чувство за малоценност, не е изкуственото самочувствие на провинциалиста, който идва "да превземе" столицата и е респектиран от културността й. От цялостното личностно и научно поведение на Димитър Михалчев лъха естественост, интелектуално превъзходство, енергия, за която намира адекватни начини да я проявява не само у нас, но и на европeйско ниво. Едва ли има друг български философ, като се изключи Петър Берон, който така мощно и същевременно без изкуствените напъни на епигона да навлиза в културно-духовните гънки на Европа.

Само няколко години специализация в Германия са достатъчни на Д. Михалчев да напише множество студии и статии. През това време той създава и фундаменталното си произведение "Философски студии. Принос към критиката на модерния психологизъм", издадена на немски в Лайпциг. Макар че на титулната страница на тази книга е отбелязана годината 1909, тя излиза от печат в края на 1908 г. Следователно Д. Михалчев я подготвя само за година-две.

Във всичките си произведения той защитава своята позиция темпераментно, като я съпоставя релефно с отхвърлените тези. За него няма значение величината, авторитета на оня, с който се нагърбва да спори и да разчиства научни сметки. Още като млад студент в България през 1903 г. той започва дискусия с Димитър Благоев, Янко Сакъзов, а след година подлага на унищожителна критика Александър Недялков. По същия безцеремонен начин се разправя с Хайнрих Рикерт. За него "главата" на Баденската неокантианска школа Винделбанд не е интересен и поради това той не му обръща особено внимание. Главният му прицел е Рикерт, който е безспорният теоретик на тази школа. Дори нещо повече. Михалчев участва в семинара на Рикерт, който се провежда във Фрайбург, за да си даде "сражение" с него и неговите последователи. Много ярко проличава полемичната и научната му страст във "Философски студии". Тук той спори с най-видните представители на философията по това време като Болцано, Хусерл, Винделбанд, Рикерт, Мах, Авенариус, Шупе и др. Подзаглавието на тази книга "Принос към критиката на модерния психологизъм" показва и претенцията на Михалчев, която никак не е без основание, да се намира в първите редове на философското развитие и "мода" по това време.

Д. Михалчев е от онези философи, за които се казва, че "имат" собствена философия, която защитават през целия си живот. Той не променя по принцип нито една от основните си тези, до които достига през ранния период на развитие. Времето сякаш е спряло. Променят се само декорите, обектите, към които е насочен критичния патос, но съдържателното ядро на неговите възгледи остава непроменено. Естествено е, че има развитие, но то се открива, когато"философската материя" се разглежда под лупа. Както към тази позиция, така и към противоположната, могат да се изтъкнат и положителни, и отрицателни страни. По-важното е обаче не осъждането, а разбирането. За Д. Михалчев тази позиция е резултат от значителни усилия и жертви. За него философстването не е интелектуална забава, аристократично прекарване на времето, не е лекомислена игра на "стъклени перли", а теоретична дейност, която е фундаментална и поради тази причина е в основата не само на научния, но и на личностния практически опит. Външен израз на "идентичността" между определени философски тезиси и вътрешна когнитивна конструкция е полемичната му енергия и дори ярост, за което е упрекван често. Тази полемичност е може би плод на дълбоката увереност и предчувствие за важна научна мисия, на особеното смесване на различни типове култури, което ражда този ведър, усмихнат, горд българин, който не страда от особена скромност. В писмо до Григор Василев за втората си книга "Форма и отношение" (С., 1914), той пише че тя "ще стане първата крупна философска работа на нашия език." (Михалчев, 1997, 82) - безспорно много точна и вярна самооценка!

Закономерен резултат от интелектуалната напоритост на Д. Михалчев е и блестящата му научна кариера. Само на 30 години той вече е член на Кантовото общество, на 35 години е член-кореспондент на БАН. Но Михалчев е твърде динамичен човек, за да може да изпитва пълно удовлетворение само от тихото кабинетно "човъркане" на метафизични въпроси. Още като студент тази жизненост проличава в кореспонденцията му. Наред с обсъждането на класическите въпроси на онтологията, например за идентичността на един предмет, той пише: "Пътувах с една грузинка. Нищо особено не стана по пътя, може обаче да стане...", или "Там трябва да си се напил с хубава бира. Пък имаш и музика, и изкуство, и хубави жени. Сигурно си доволен и едва ли скучаеш. Не си ли завъртял ума на някоя белоръка рускиня или ги няма там пущините?" (Михалчев, 1997; 54).

И по-късно, зрелият Михалчев не се уморява да присъства в живота в неговата цялост. Само за няколко години той създава две от най-добрите професионални философски разработки в нашата интелектуална история и в същото време участва активно в обществено-политическия живот на страната: през 1913 г. е включен в делегация, която да разяснява на европейската общественост неспазването на редица договорни споразумения в рамките на Балканския съюз; по-късно е в делегацията за сключване на Ньойския договор; през 20-те, 30-те и 40-те години е пълномощен министър, посланик в Прага и Москва.

Естествено е тази значителна научна и обществена дейност да предизвиква различни оценки и класификации. Така например още в полемиката си с Д. Благоев той е класифициран като "глашатай на общоделството", на широкия социализъм. Колкото и да е странно, но точно след половин век, през 1953 г., на едно "научно мероприятие", организирано по типичен Сталинов маниер, където целта е да се разгроми "последният представител на буржоазната философия у нас", отново ще прозвучат аналогични обвинения, но "гарнирани" с вариации на тема "слуга на световния и американски империализъм, социалфашизъм и т.н." (Цацов, 1993, 4). Реакцията на този "научен карнавал", както го определя самия Д. Михалчев, е незабавна. Още преди това, през лятото на 1947 г. той е пенсиониран по "напреднала възраст", а по-късно книгите му са поставени в списъка на забранените, сп. Философски преглед е иззето от библиотеките, трудовете му не могат да се четат свободно. След 1953 г. до неговата смърт (1967) има публикувано само едно произведение в Известия на института по философия през 1961 г., озаглавено тенденциозно "Мястото на принудата в учението за свободата на волята".

Ако за демократичните обществено-политически позиции на Д. Михалчев не може да се спори, по-сложни са нещата с философските квалификации на неговото творчество. Една от най-невежите и странни е определянето му като неокантианец. Още в ранните му произведения без особени усилия може да се забележи антикантианската му насоченост. Изобщо на темата "Михалчев и неокантианството" може и трябва да се посвети специално изследване, защото няма друг в нашата философска история, който да е написал толкова много страници с критика на различни тези, "родени" в лоното на кантианството.

Положението с определението, че е ремкеанец, е друго. Това е така, защото самият той се определя като такъв. Наистина Д. Михалчев е ученик на Ремке, един от основателите на сп. "Grundwissenschaft", член е на Johanes Rehmke's Gesellschaft и т.н. Но дава ли това основание да се твърди, че всички решения, до които достига, са "заети" от Ремке? Дори ако се декомпозира самото ремкеанство на различни проблемни групи, ще може с лекота да се констатира, че не малка част от тях идват от иманентната философия. Самият Михалчев в резултат на собствените си усилия и школовка от книгите или непосредственото общуване с учени като Струве или Шупе достига независимо от Ремке до решения, които по-късно се приемат като специфично ремкеански. В писмото си до Д. Михалчев Й. Ремке пише дословно следното: "А днес вече знам, че Вие сте казали по същото време, по същия начин същото това нещо." (Михалчев, 1997; 50). Това е по-ранната формулировка на filius ante patrem от предговора към "Философски студии". Тази констатация на Ремке означава, че във философското развитие на Михалчев има не само "последователност", т.е. ученическо следване стъпките на "учителя", а и движение в "либералното пространство" т.е. "успоредно" напредване в разработването на философските проблеми. Като се има предвид, че тази оценка на Ремке е от 1906 г., можем да си представим, че в творчеството на вече зрелия Михалчев има редица проблеми и области, в които той е вече "пред" своя учител. Преди десетилетия К. Делев-Дарковски постави като задача пред историците на философията осъществяването на сравнителен анализ между идеите на Ремке и тези на Михалчев, но това все още не е осъществено поради простия факт, че като цяло творчеството на Д. Михалчев остава непроучено. Опитът на А. Бънков за анализ на това творчество остава все още на нивото на преразказ на основните тези на Михалчев, изказани през различните години и в различни области, което може да се приеме като необходим етап на описание на изследваното "явление". (Бънков, 1989). Най-интересното в бедната аналитико-оценъчна част в тази разработка са променените оценки на А. Бънков за творчеството на Й. Ремке и съответните тези и на Михалчев и върху тази основа определена самокритика. Бънков подчертава: "В моята критика на логическите възгледи на Д. Михалчев през 1952 г. на голямата дискусия в БАН и в моята история на логиката (1957) и други трудове и статии съм допуснал пресилени и несправедливи критики на логическите и философските възгледи на Д. Михалчев, които не отговарят на фактите" (Бънков, 1989; 1399). Общата оценка на А. Бънков е: "Изводът е, че Михалчев стои над цялата съвременна буржоазна философия и е близо до марксистката философия. Квинтенсенцията на заключението е, че Д. Михалчев е философ-реалист, който държи здраво на фактите. Затова може философията му да се определи като реалистическа (близо да марксистката философия), а обществено-политическият мироглед като прогресивно-демократичен, близо до научния социализъм на Маркс и Енгелс." (Бънков, 1989; III).

Ако се приеме безрезервно, че идейните хоризонти на Михалчев се изчерпват с това, което е оставил Ремке, неясна е разликата, която съществува между българския философ и най-ортодоксалния ученик на Ремке - Хайде. Освен това Хайде насочва философските идеи на учителя си към националсоциализма и затова със задоволство отбелязва, че О. Дитрих в речта си "Философските основи на националсоциализма" споменава и една от тезите на Ремке (Heyde, 1937; 13; 197). Усилията на Д. Михалчев са насочени точно в противоположна насока, т.е. към либерално-демократична стратегия. Михалчев още през 1904 г., когато е във Виена ,предлага да се напише колективен сборник, посветен на либерализма, като той се заеме специално с философските основи на либерализма като политическа стратегия. Именно това е вектор, който го сближава с Бернщайн. Съвсем не е случайно впечатлението, което Михалчев оставя в крайните политически кръгове у нас: "известен е маниерът на всички ваши съмишленици - да се криете с думите "ремкеанство" или "школован съм при проф. Михалчев" (Денков, 1988; 44). Спирането на сп. Философски преглед през 1943 г. показва само колко точна е горната оценка.

Д. Михалчев развива и конкретизира редица основни философски категории, постановки, навлиза в нови проблемни полета - форма, отношение и др. Трябва да се спомене една "атрибутивна" характеристика на неговото творчество, а именно антипсихологизмът. Тази специфика е заявена в неговите ранни произведения, но най-силна проява на антипсихологическите му схващания е книгата му "Философски студии. Принос към критиката на модерния психологизъм" (Лайпциг, 1909). С това първо произведение Д. Михалчев се включва в мощното антипсихологическо движение в развитието на философското познание от края на миналия и началото на нашия век. Всички значителни философи на нашето време и техните последователи са в по-голяма или по-малка степен рожба на тази тенденция. Тя има различни ипостаси, в различни школи и направления във философията се развива и модифицира. Тук ще се срещнат имената на Хусерл, Хайдегер, Рикерт, Коен, Наторп, Мах, Авенариус, Болцано и много други. Най-значителните представители на руската философска традиция - Соловьов, Лоски, Франк, Бердяев и др., също са свързани с нея. Не са възможни съществени философски творения, ако не се имплицира някаква форма на антипсихологизъм, защото тук именно се дава точната координатна система, в която ясно се визират нивата, аспектите, методите, адекватни на съответните обекти. В антипсихологизма се дава възможността и се заражда онтологизация; той прави възможно в ново време метафизическото познание, което при различните автори и системи се развива в една или друга насока. Без мисъл, която да е преминала през чистилището на това умонастроение, не е възможно раждането нито на фундаменталната онтология на Хайдегер, нито на екзистенциално-християнските конструкции на Бердяев или Франк. Антипсихологизмът отхвърля всякакви явни и неявни форми на номинализъм, а оттук и всякакви по-"теоретични" или по-прагматични следствия от него - емпиризъм, редукционализъм, биологизъм и т.н. На същата логика е подчинена критиката на Д. Михалчев на биологизма, расизма и др. през 30-те и 40-те години и трябва да се подчертае, че това е най-съдържателната критика у нас на тези форми на редукционализма, която има не само научно значение, но и особен идеологико-политически смисъл по това време.

Антипсихологизмът ражда и онтологизирането на гносеологията. И в това отношение идеите на Михалчев са с изчерпана евристичност, а да не говорим за възможностите при тяхното творческо развитие и продължаване. От някакво особено измамно чувство за актуалност не се разбира, че дори такива съвременни концепции за познанието като например "еволюционната теория за познанието" в своята същина са архаични и безплодни, докато онова, което е сътворил Михалчев, е с широки перспективи. Ако се характеризират неговите схващания за познанието презентационистки (Цацов, 1994; 1999), трябва да се отбележи, че това е тенденция, която започва да се развива интензивно едва в началото на века, докато противоположното направление - репрезентационизмът има вече няколковековна история и по принцип е изчерпана парадигма. Презентационизмът е насоката, която чака ярки философски таланти, които да й дадат живот и да я тласнат напред. Репрезентационизмът разглежда познанието като класически обект, докато за презентационизма знанието не е просто обект за познание, защото като такова то е при себе си. Тук има особена двойнственост, която прави знанието уникален обект и по думите на Попър то е "най-голямото чудо на универсума".

Като оставим настрана специфичната терминология, в която Михалчев развива своите идеи, същността на изследователското му кредо е, че философията може да се изгради като строга категориална конструкция, доколкото е безпредпоставъчна, докато традиционното научно знание е винаги резултат на една вторична рефлексия intencio obliqua. Във философията е нужно връщане към наличното, установяващото се чрез ежедневна естествена установка intencio recta. Или по думите на Хусерл същинският извор на философското познание е "жизненият свят като забравен смислов фундамент на естествознанието" (Хусерл, 1995; 67). Именно затова като естествен и логичен резултат от антипсихологизма е защитата на наивния реализъм. И в това отношение Д. Михалчев е последователен. В редица статии показва философското значение на наивно реалистичната установка. Днес много автори под една или друга форма защитават подобна позиция. Във всички презентационистки концепции - т. нар. нов реализъм, радикален реализъм, перспективен реализъм, радикален емпиризъм, интуитивизъм, релационна теория за съзнанието (Петров, 1973) - се посочва епистемологичният смисъл на естествената и първична очевидност за човека. Например К. Попър в книгата си "Обективното познание" отбелязва, че цялата наука и философия се основават на един просветен здрав разум, защото изхождат от него, но прогресът се дължи на критиката.

В тази глобална тенденция много категорично се включва и Д. Михалчев. Българският 29 годишен философ показва още в първата си книга, че най-активните и влиятелни представители на антипсихологизма в края на краищата изхождат от скрити, неявни психологизиращи разсъждения и предпоставки. Поради това тази книга веднага прави впечатление сред европейските философски кръгове. Сигурен индикатор за това са многобройните рецензии и отзиви в най-престижни философски списания.

Като се има предвид и критиката на Михалчев на биологизма, расизма, мистицизма, защитата на наивния реализъм и демократичните социално-политически ценности, ясно се разбира, че българският философ съзнателно модифицира "ремкеанските тези" съобразно собствените си разбирания и специфичните условия - духовни и политически, у нас. В края на краищата тази самостоятелност ще имплицира още в Ремкиевото filius ante patrem. Освен това Ремке допълва в предговора към "Философски студии", че неговите трудове вече са написани, но все още не са публикувани. Точно това издава страхът, а може да се каже и завистта, че младият български философ вече е публикувал фундаментален труд, чиито тезиси и решения в много отношения са сходни с неговите.

Случаят с Михалчев показва, че у нас сякаш важи правилото, ако някой спечели слава навън, тук се прави всичко възможно тя да се забрави. Нихилистичното отношение, което се проявява не само към творчеството на Михалчев, но и като цяло към философската ни история, е особено трагично, защото така замират традиции, които съдържат големи възможности за развитие и самобитност. Колкото и странно да изглежда, изследванията, посветени на идеите на Д. Михалчев, не отговарят на тяхното действително философско значение и за нашата философска история, и в по-общ план (Бънков, 1966; Андреев, Субашки, 1975; Бъчваров, 1976; Дарковски, 1981; Денков, 1988; Бънков, 1989; Кулов, 1994; Сивилов, 1994; Василев, 1995; Гурова, Цацов, 1999 и др.). Освен тези разработки съществуват малко повече статии и с това се изчерпва любопитството към неговото творчество. Причините за този слаб интерес са много и едва ли е необходимо да се изброяват. Но не може да не се посочи, че главната е общото нихилистично отношение към националната философска история, гледането й отвисоко и със самочувствието за съвременност, модерност, с