|
Касталия/Kastalia Browsers: Microsoft Internet Explorer, Mozilla Firefox 2.x, Opera
|
|
|
Интервю с Цочо Бояджиев
Обичайното удивление на младия човек от онова, което се случва с него самия – душевните терзания, мъката на себепознанието. Всъщност тогава все още не си давах сметка, че отговорите следва да бъдат търсени именно в сферата на философстването. Това, което битуваше под названието “философия” в края на 60-те години у нас, беше твърде идеологизирано и прекалено бездушно, за да може да увлече романтична персона, каквато бях по това време. В наивността си мислех, че трябва да се обърна към психологията, науката за душата. Още повече, че по същото време се появи един филм – “Бялата стая” с прекрасния наш актьор Апостол Карамитев, чийто герой беше психолог, при това изучаващ тъкмо човешките чувства. Та аз реших да кандидатствам психология. Само че такава специалност нямаше. Имаше само специализация в рамките на специалност “философия”. Трябваше да избера обходния път. Който – за щастие, мисля си сега – стана главният път в живота ми.
Тогава възможностите не бяха кой знае какви. Току-що започваше да излиза поредицата “Философско наследство”. И аз реших да започна с наличното. С Хегеловата “Феноменология на духа”. В продължение на цяла седмица четох само предговора. Не разбирах нищо. И се обезкуражих. Казах си: “Явно, не ставаш за тази работа. Ще буташ криво-ляво философията, а ще наблегнеш на психологията.” Само че после, още през първата година, бях дълбоко разочарован от прекомерно физиологизираната, “павловизираната” психология, която се преподаваше в Университета. През втората година от следването си започнах да чета с увлечение мислителите от Новото време. Декарт ме плени с яснотата и логичността, но и с ведростта на философстването си. И така тръгна…
Мисля, че пак по същото време в Университетска библиотека открих стар руски превод на части от “Или-или”. Знаех вече нещо за Киркегор, но прочетеното буквално ме потресе. Нещо такова бях търсил. Този тип персонално философстване покриваше смътните ми представи за истинската философия. Започнах да търся нещо повече. Години не успявах да се добера до нищо. Сега в библиотеката си имам пълното немско издание на Киркегоровите съчинения, включително на дневниците.
Нека не ми се обиждат някогашните ми преподаватели. Сред тях имаше много добри, както имаше и посредствени, а и направо лоши. Учил съм се от добрите, стараех се да науча нещо дори и от по-посредствените. И съм им благодарен. Но учител в духовния, в съкровения смисъл на думата нямам. Онова, което ме влечеше, беше много различно. То предполагаше дори в някакъв смисъл дистанциране от наученото. А подобно движение е много мъчително, включително и поради угризенията, които изпитвах спрямо уважаваните от мен мои преподаватели. Има обаче човек, който бих искал да е бил мой учител, но когото срещнах едва много години по-късно. Това е професор Димитър Аврамов, с неговите енциклопедични знания, с неугасващата му любознателност, с яснотата на съжденията му, с научната му и нравствена безкомпромисност. Бях прочел още като момче “Естетика на модерното изкуство”, но личната ни среща се състоя чак в началото на 90-те.
Не съм мислил за себе си по този начин. “Призвание” е много висока претенция. Аз просто имам безпокойства, нека ги наречем екзистенциални безпокойства, все още много неща не проумявам, удивлявам се пред неизповедимостта на човешката тайна – и ми се струва, че философията дава добра, може би най-добрата възможност да се живее с всичко това. 6. Ако не бяхте в момента в България и имахте пълното право и реална възможност да избирате, къде (континент, страна, град, университет или институт) бихте искал да се занимавате с философия? Имах щастието да пребивавам за по-кратко или по-дълго време в различни европейски научни институции – в Поатие, Тюбинген, Кьолн, Берлин, Будапеща, Рим. Трудно ми е да ги ранжирам. Може би сърдечно най-близък ми е Кьолн, с чийто институт “Свети Тома” аз и моите колеги-медиевисти сме свързани и професионално, и човешки. Но все пак бих останал в България. Тук има толкова много за съграждане, наистина за съграждане, не за доизграждане или долакиране на нещо отдавна изградено и изглеждащо достатъчно солидно и неуязвимо. Такъв жизнен проект ми се вижда по за облажаване, колкото и да е трудно понякога. 7. Ако върнем времето назад в ХХ в. и се намирате във възраст да избирате, къде бихте искал да учите философия? При кого от философите на ХХ в. бихте искал да учите? Това вече е друго. Бих искал да уча в Германия – в Тюбинген може би, при професор Ханс Кремер, големия познавач на Платон, или в Кьолн, при професор Алберт Цимерман, специалиста по Това от Аквино. От големите философи на ХХ век – Ясперс или Гадамер.
Пак ще спомена Киркегор – защото при никого другиго живот и философия не са така органично преплетени.
Тежката работа предпочитам да върша сутрин, понякога рано сутрин, дори преди зазоряване, както, прочее, препоръчва и Марсилио Фичино. Времето за преподаване е следобедът. Не съм способен да работя късно вечер или нощем.
Бих препоръчал Сенека. “Писмата до Луцилий” например или трактатите. Струва ми се, че това са философските текстове с най-могъщ терапевтичен потенциал. В по-различна тоналност, но със сходен ефект са и “Опитите” на Монтен.
Не обичам “измите”. Философията е свободно интелектуално боравене с неизчерпаемата пълнота на възможностите. Не виждам защо трябва да се себеограничаваме в рамките на една или друга доктрина. Нека го кажем като Сенека: всичко, което е истина, е наше. 12. Има ли книга от друг автор, която да е толкова съзвучна с вашите идеи и възгледи и да я чувствате толкова близка, че сякаш е писана от Вас? Често разпознавам себе си в един или друг текст. Струва ми се, че подобен синхрон е естествен. Нали все пак всички, които обичаме философията, сме чеда на една и съща духовна родина. 13. Кой от съвременните философи Ви е най-сроден като възглед и/или изследователски подход? “Съвременни” за мен са големите философи от всички епохи, въвлечени в един несвършващ диалог за фундаменталните опори на човешкото съществуване. В този смисъл се опитвам да се слушвам еднакво внимателно в гласовете на всички. Най-отчетливо чувам като че “платониците” в най-широкия смисъл на тази дума, т.е. включвайки и християнските автори.
Лошото в професионалното занимание с философия е нарастващата с годините необходимост от концентриране на заниманията. Уви, сладостното четене на просто харесвани текстове е отдавна зад гърба ми. Така че най-препрочитана е книгата, която най-много ми е нужна за актуалното изследване. Това са книги на средновековни автори, четени при това не “изобщо”, а с оглед на определена изследователска задача.
След “Нощта през средновековието” написах няколко студии върху средновековната идея за пространството. Възнамерявам да напиша книга, подобна на “Нощта”, която обаче няма да е толкова обемиста и няма да е собствено философска, а ще бъде по-скоро изследване в областта на “историята на манталитетите”. Ще премълча темата, защото все още съм в самото начало, в периода на събиране и изучаване на източниците. Но гарантирам, че е много интересна и неразработвана досега.
Аз имам привилегията да се занимавам най-вече с голямокалибрени философи, с мислители, далеч надхвърлящи по интелектуална мощ собствените ни удържани в рамките на ординерното възможности. Така че вдъхновението е естественият ефект от допира с такива умове.
За рязка цезура не мога да говоря, по-скоро става дума за постоянно премоделиране, за внимателно отстраняване на предубеждения, за балансиране на увлечения или за допроясняване на смътни интуиции. За да дам само един пример – средновековните текстове ми помогнаха да овладея прекаления си ентусиазъм от иначе прекрасните, хуманистично и модерно звучащи, но далеч не безспорни философски постулати на Сартр.
С малцина приятели. Понякога, когато ми се стори, че очакват това от мен, със студентите. Но бих говорил и със съвсем начинаещи, с ученици например.
Току-що завърших превода на Плотиновите “Енеади”. Както се знае, Плотин е недовиждал и не е редактирал своите писания. Така че неясните и трудни места са толкова много. Би се получил доста продължителен разговор. Дни. Или седмици.
Дори за едно недовършено изречение! Декартовото “под мислеща вещ (res cogitans) аз разбирам…”.
По-близки чувствам човешки уязвимите философи.
Това, което би направило един философ неприятен, е същото, което би го направило и не-философ – отказът от служенето на истината. В този смисъл идеологическите философски цензори от недалечното минало будеха и продължават да будят погнуса у мен. Друг е въпросът за философския вкус. Има философи, с които просто не намирам душевен резонанс, които мога да чета, дори да разбирам, но не и да бъда причастен на идеите или стилистиката им. Може да прозвучи странно, но такъв е за мен Ницше. Хобс, Ръсел, Хабермас…
Аз не смятам, че дълбокомислието или остроумието е прерогатив на нашата гилдия. Чувал съм удивително мъдри и проникновени, понякога блестящо афористично изказани твърдения от най-различни хора. Особено пристрастен съм към фината и невероятно нежна мъдрост на напусналия ни преди година велик български писател Йордан Радичков. Но нима не е истински мъдрец онази троянска баба, която така утешила вълнуващите се за нещо нейни вече отраснали внуци: “Ни съ ядосвайте, мъри майка, на тоя живот всичкото му е нищо, съде (само) мрялото е нящо“? Какво ще възрази на това Хайдегер?
За работа – “Енеадите” на Плотин, чийто превод редактирам. За четене – “Дневник на един Парижки гражданин от 1405 до 1449 година”.
“Сума на теологията” на Тома от Аквино. Първата част, а предстои всеки момент да излезе и втората. Задължително за една философска библиотека съчинение – заедно с “Метафизика” на Аристотел, “Разсъждения върху метода” на Декарт, “Критика на чистия разум” на Кант и т.н. 26. Какво прави една философска книга класическа? Устойчивостта й на времето, което ще рече – универсалната значимост на тезата й. 27. Най-странната философска книга, която сте чел? Странността, сиреч неординерността е същностна характеристика на всеки добър философси текст. 28. От каква философска книга имаше нужда през последните десетилетия в България, а не беше написана? Въпросът отваря болезнена тема. Боя се, че българските философи в огромната си част се стъписаха пред безбрежното пространство на свободното философстване. Годините на хитрувания пред цензурата, на съобразяване с локални мерки, на измерване според домашни критерии лишиха българската философия от размах, от значими идеи, от достатъчно отчетлив глас. Трудно е да запее от цяло гърло онзи, който толкова дълго е шептял почти беззвучно. Липсата поради това е почти повсеместна – и от теоретически писания, и от историко-философски изследвания, и от книги в областта на етиката, естетиката и логиката. Все тая в себе си надеждата, че това е само стихване пред един скорошен интелектуален “бум”. Възможно е да се заблуждавам, но бих искал да съм прав. 29. Има ли според Вас добродетел или порок, които да отличават българина? Не смятам, че има национални добродетели и пороци. 30. Ако можеше да стане така, че всички българи да прочетат едно Ваше изречение, кое би било то? Онова, което би призовавало към безусловно следване на истината. Да призоваваме към това, прочее, е нашият дълг на философи. 31. Забелязвате ли у българите появата на нова добродетел през последните години? О, по отношение на нравствеността аз съм твърдо убеден в истинността на реченото у Еклисиаст: “Случва се да казват за нещо: виж, на, това е ново; но то е било вече през вековете, що са били преди нас.”
Април 2005 г. |