Проф. Николай Василев 
 

И  Л  Ю  З  О  Р  Н  И  Я  Т        П  Р  И  С  Т  А  Н

Н  А        С  В  О  Б  О  Д  О  М  И  С  Л  И  Е  Т  О 
 

          И преди това сме се срещали почти редовно. Рядко в заведение. Или май беше никак. Ходехме си на гости. Бяхме приятели. Ние, шестима млади асистенти от катедрата по философия – Александър Андонов, Димитър Иванов, Иван Калчев, Любен Сивилов, Росен Стъпов и аз.

          През декември 1976 год. на поредната среща в моя апартамент бе създаден “Философският салон”. Идеята бе на жена ми, която по-нататък пое доброволно ролята на гостоприемна домакиня на нашите сбирки.

          Провеждахме ги само у нас (с изключение на месеците, когато специализирах в Копенхаген, и като временно сменено “място на срещата” бе утвърден таванът на Любен Сивилов). Веднъж месечно. През лятото си давахме почивка.

          Понякога бяхме само неколцина. Понякога холът се пръскаше по шевовете. Както дойде. По масите винаги имаше някакви напитки и мезета. Не бих могъл, разбира се, да издържа финансово на подобно “разточителство”. Но системата бе друга. Всеки (или почти всеки от участниците) носеше по нещо.

          Идваха млади, не толкова млади, а понякога и възрастни колеги икономисти, психолози, педагози, философи, етици, естетици. Трудно ще намерите известен учен от моето поколение, който да не е присъствал поне веднъж.

          Обсъждахме различни проблеми. Всякакви, но сред тях имаше и доста деликатни, болезнени, опасни. Странно, доколкото си спомням, не се страхувахме. Говорехме открито, обсъждахме без притеснения. Поне повечето от нас.

          В началото работата беше по-слабо организирана. Излагахме устно тезите си. Не винаги бяхме предварително информирани, не винаги бяхме сериозно подготвени за задълбочен анализ. Постепенно секретарят на “Салона” Любен Сивилов въведе ред. Тезите за всяко следващо събиране бяха представяни писмено, размножавани и раздавани най-малкото на редовните участници.

          Интересни бяха въведените дискусионни принципи. Положителните (да не говорим за възхваляващите) отзиви и изказвания бяха забранени. Като значително по-полезна и по-ефективна в процеса на собственото ни теоретично израстване и усъвършенстване, колегиалната критичност бе задължително изискване.

          Естествено, че темите, авторите им и участниците в диспутите бяха докладвани в Държавна сигурност. Знаех със сигурност за трима доносници от нашите “сплотени редици”. През тези почти 13 години получих чрез приятели на баща ми, работещи в “онази” система, две заплахи за физическо унищожаване, ако не закрия “Салона” (и двата пъти е взето съответното решение, което после, слава Богу, или благодарение на разумните хора в специализираните органи, бива отменено). Честно казано, нито за миг не съм се колебал. Не съм и правил опит да го закривам.

          Пък и едва ли бих могъл. “Философският салон” бе по-важен от всеки от нас. Той се бе превърнал в автономна и достатъчно авторитетна институция. В онези мрачни времена “Философският салон” бе единствената възможност за преход от идеологията на празното партийно цитатничество към ценността на научните аргументи, единствената възможност за проява на свободомислие.

          Свободомислие може би илюзорно, но дори в своята евентуална илюзорност жизнено необходимо за оцеляването на автентичната, непартизираната, освободената от идеолого-ирационални основания философия.

          Така неусетно доживяхме 10 ноември 1989 год. И решихме, че в условията на господстващата либерална демокрация няма да се нуждаем от участието в подобни събирания и от функционирането на подобни форми на общност. Вече имахме възможността да се събираме където искаме, включително в кабинетите и аудиториите на Университета, да обсъждаме каквото искаме и да го правим както искаме.

          После разбрахме каква глупост сме извършили.

          Но беше вече късно.

          Знаем като какво се повтарят някои събития в историята.